ЕМИГРАНТИ
Румяна Банкова

Където и да отидете -  
дом нямa да намерите.  
Няма и обратно да се върнете.  
Ще висите във въздуха  
между клините на сухи, 
есенни дървета. 
Мислех (утешавах се с мисълта, че...)  
самотата е безсилна 
да преодолее над всичко  
което съм изживяла досега.  
Но когато се събудих една сутрин, 
разбрах, че съм живяла  
живота на друг, не моя.  
Тихичко оставих подковите  
в ъгъла и осъзнах, че  
свободата ми е неизчерпаем  
източник на две неща -  
меланхолична самота,  
изгубено завинаги време, 
в което особенно старателно 
се мъчех да разбера източника  
за нещастното си съществуване  
което водех. 
Така и никога не го разбрах. 
Аз все още чакам в мрака  
и след като всичко утихна,  
разбрах, че сега е ред  
на луната да излезе. 
Избрах тревисто хълмче  
и старателно приковала 
поглед в небето, седнах 
да чакам.  
И бавно иззад  
сухите, есенни клини 
кръглостта на ореола й 
се показа. 
Учудена се изненадах,  
че мисли за хора не ме  
спохождат вече, а и с това  
тъгата ми се стопи. 
Останаха само спомени, но 
празни от чувства.  
Като друг източник,  
свободата я приемаш за  
това което е. 
Оставих живота на другия 
по средата на пътя  
като празна змийска кожа. 
Обърнах се и видях  
стълпили се хора около й 
да я побутжат внимателно  
с пръчка.  
Може и завинаги да остане 
празна. 
Утре може пак да дойда 
тук да чакам за луната  
да изгрее. 
Ще си сложа дълга,  
тъмно-зелена рокля  
на малки цветя.  
И си мисля, че  
макар и след като 
луната е изгряла, накрая  
ако се завърнете у дома 
майките ви винаги ще  
бъдат радостни да ви посрещнат.  
Една мисъл, едно чувство,  
една тъга, един страх, 
една радост - се прокраднаха 
в мен, че нямам друг шанс,  
но да си живея моя живот,  
а не някой друг.